Неволно си припомням кадрите от американския филм „Бели сенки” с участието на великия Антъни Куин. В навечерието на настъпващата 6 месечна полярна нощ в ескимоското иглу няма месо. Дни наред ловецът се завръща с празни ръцe, а там го чакат бременната му жена и престарели родители. С ням въпрос той поглежда старците и те заедно кимват мълчаливо. Със сълзи на очи, той ги качва на шейната и с кучешкия впряг се отправят към ледената пустош. Оставя ги достатъчно далеч,  от където и да искат, не могат да се върнат обратно. Поглеждат се мълчаливо с поглед, който казва всичко, след което той потъва в снежната пелена на разразяващата се буря. Съвсем наблизо се чува рева на върховния арктически хищник – бялата мечка, която подушила човешка миризма се отправя да извърши жестокия погребален ритуал. Защото и тя като просълзения ловец има малки, които трябва да нахрани...  
     И какво се е променило във времето и нравите от началото на миналия век? Въпреки социалната ангажиранот на съвременната ни цивилизация, новите поколения вече не страдат от сантименталност. Не защото са толкова коравосърдечни, а защото животът отново стана суров и болшинството от тях се борят буквално за оцеляване - своето и на техните семейства. Икономическата разруха, обхванала страната ни и свързаната с нея перманентна икономическа криза и масова безработица за около две десетилетия опустоши страната и прокуди близо 2 милиона млади и икономически активни хора в емиграция. Обезлюдяването обхвана и провинцията, като миграцията към столицата и няколкото по-големи града изсмука като прахосмукачка  човешкия ресурс и в нея останаха почти само хората от третата възраст. Оставени на произвола на съдбата и милостта на „социалната” ни държава и на случайни хора...
       Къде са любящите деца и внуци? В уречен час, на оставения им от тях стар компютър, или лаптоп, с престорена веселост старците обменят с тях по Скайп информация за случилото се между поредните видеосесии. Навремени родителите показват пред камерата чуждоезичните внучета, които сладко подвикват „Хай, бабо и дядо” и със смешната си уж българска, но изпълнена с чуждици  реч предизвикват сълзите им на умиление. Уведомени за поредния превод на малко долари и евро, бързат след това към най-близкия офис на Western Union, за да продължат безрадостното си съществуване. С плахата надежда, че може би тази година ще се видят и на живо, може би и за последно...
    Д-а-а-а...Младите ловци са далеч от домовете си, в преследване на  имагинерно благопулучие, а много от тях със „зелената карта” в ръце и на „американската мечта”. С какво се различават те от героя на Антъни Куин, оставяйки близките си в превърнала се в негостоприемна тундра Родина?
       И за пореден път, ще цитирам стиховете на голямата българска поетеса Румяна Симова, живееща от години в Нова Зеландия, за горчивата участ на хората от двете страни на Скайпа: 

СКАЙП